И за двама ни сънят беше омразно тягостно и протяжно изживяване. Считахме го за пропиляно време, прекарано в нефизическо пространство, в което бяхме обречени вечно да се търсим. През останалото време живеехме на нашата приказна малка планета. Защо ни беше да се губим в света на мечти и сънища, щом те вече бяха се превърнали в наша реалност.
Тя често се будеше. Може би от нетърпение да дойде сутринта или от течението от отворените врати на терасата. Обличаше моя тениска и ме намираше там около 5 сутринта, загледан в перките на вятърните генератори на отсрещния хълм. Обикновено не говорихме. Тя просто ме прегръщаше през кръста и застивахме ведно. Този път, обаче, ме попита за какво мисля. Казах й:
– Как да бъда като него… толкова е тъмно, а той винаги намира правилния път, а аз все се лутам и те търся в мрака на съня.
– Като кого?- попита ме тя.
– Като вятъра!
