През две вечери бяхме заети в затънтения и често препълнен с хора кабаре бар. Аз свирих свои импровизирани композиции, а тя ми акомпанираше със съвършеното си пеене. Когато бяхме свободни, бяхме в плен на времето “за нас”. Две редуващи се през вечер измерения, в които не можехме един без друг. Два свята, в които бяхме значими и истински. В първия – център на чуждото внимание, а във втория- център на собствената ни съвършена Вселена. Защото когато обичаш, всичко се върти около едно-едничко “нас”. Аз живеех за следващата нощ. Милеех за втория свят и препусках нетърпеливо към него. Там, където тя слагаше плоча на грамофона и сядаше тихо до мен, подаваше ми чаша вино и нежно си тананикаше. Единствен свят, в който целият й глас и същество бяха мой. Цялото ми въображение и сила – нейни!
