Край Рона миришеше на най-любимия ми аромат – люляк. Дори през зимата се долавяше невидимото му ухание – беше се пропило навсякъде, сякаш дори в кожата на малкото минувачи, сгушено бродещи край реката. С жена ми винаги разхождахме Симон- френския ни булдог, по един и същи маршрут и всеки път присядахме на обичайното място. Може би единственото еднообразие, с което някак бях свикнал. Седяхме дълго, а тя все рисуваше- винаги моста отсреща. После късаше листа и казваше: „Никога повече! Защо ти е мост?! По- добре се носи по течението!“ На следващия ден започваше отново, следвайки собствения си съвет.

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!