Колкото и да мразехме рутината, имахме си и нашите малки ритуали. Нейните се състояха основно в това да танцува по най-тънката си рокля, докато аз се опитвах да се концентрирам над репетиране на някое драматично произведение на Клаудио Арау. Задачата беше нелека, защото гледката беше безкрайно разсейваща. 

В миг ми се струваше така, сякаш под пръстите ми вместо белите клавиши на пианото, прозираше кожата й. Също така бяла и симфонично красива. Вместо музиката, чувах в главата си звънкия и смях. Затръшнах пораженчески капана на пианото и се втурвах към нея “разсърден”.

Моите ритуали бяха по-сдържани. Рядко ставах преди нея сутрините. Когато това се случваше, бързах да изляза, за да отскоча до малката пекарна на ъгъла за любимите й мини кроасанчета с масло и малиново сладко. Аз не закусвах, но обичах да я гледам как яде направо в леглото. Ставаха страхотни снимки. Бях й обещал един ден да направя изложба в градската галерия, озаглавена “Мини кроасани – макси апетит”. Тя се сърдеше, но после се сдобрявахме… благодарение на провалените ми опити за репетиции на пианото. Благодарение на тънката й рокля.

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!