Фатално. Имахме малка лодчица, с която излязохме на разходка по Рона. Свечеряваше се и спряхме на далечния бряг на реката извън града – място където да се скриеш е лесно, да избягаш от мислите си – трудно. Те имат навика да те връхлитат изневиделица в привидно най-спокойните моменти. Запалихме огън, легнахме на одеяло. Показа се луната, изпихме първата чаша вино. Тогава тя ми го каза… Каза, че я е страх да не си тръгна. Отплавах по течението на река от мъката й. 

Не разбрах откъде така внезапно изникна това съмнение. Исках да си тръгне откъдето е дошло и да вземе със себе си появилата се тъга в очите й. Какво имаше предвид тя?! Защо изрече тези думи точно днес. Тринадесети петък от началото на годината. Петък, тринадесети. Фатално. Появи се и първата звезда. 

Мълчахме дълго. Тази вечер явно беше различна. Последва обещание. Нещо което не бях правил преди през живота си, защото никога не ми е хрумвало, че ще имам силата и постоянството да го изпълня. Дълго лежахме притихнали в мрака.

Слънцето се показа чисто ново, сякаш започвахме отначало. Изгрев, който мислех, че така и няма да дойде. Вярвах, че е суеверие да си суеверен. Четиринадесети е. Усмивката още не беше слязла от лицето й. Обещанието беше една единствена дума – “Завинаги!”

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!