За седемнадесети пореден път се събуждах в 3 през нощта. Нямах представа в какъв момент съм отворил очи. Дали е минало или настояще. Що за настояще беше това.
Седнах на ръба на леглото, сякаш на прага между два свята. Вгледах се през прозореца в ясното нощно небе над Авиньон. В блещукащите звезди разпознах лицето й, видях площада, часовник да отмерва 12:32, старец продаващ цветя. Видях лодка, смачкан лист, цвете върху пиано, перки на генератор. Почувствах вятъра. Той разнесе парфюма й. Видях я да рисува мост над море от звезди.
Така застинал имах чувството, че краката ми висят над пропаст. Безкрайна бездна в свят, пълен с мъгливи илюзии. Погледнах леглото зад мен. Нямаше я. Нямаше и смисъл да съм буден в свят без нея. Заспах и я срещнах отново. Дали винаги е била просто плод на въображението ми? Или негов затворник? Реалност или реален сън?
