Съществувах и дишах само за срядите. От 12:32 до 12:35 часа по обед. Толкова продължаваха срещите ни – мигновени 3 минути. Колкото да си кажем здравей, да се погледнем за кратко в очи, да й дам поредния плик с приказва в него и да ме целуне за довиждане. Обещах, че ще й напиша двадесет приказки – по една за всяка наша среща. Обещах й, че след като прочете последната, ще се влюби безкрайно в мен. Днес беше ред на единадесетата. В 12:35 пликът още беше в ръцете ми.

Този път тя не дойде. Реших да посветя и запазя тази история за себе си. Тя не разказваше за тъга и разочарование, а за надежда. Това, от което имах нужда и аз в момента. Защото докато има надежда, ще има и малко любов.

Имах още десет шанса за заветната цел. Но кой ги брои?! Предстояха ни още десет кратки срещи. Но кой ги брои?! Още тридесет минути, десет пъти „здравей“, десет погледа, десет плика, десет целувки, безброй емоции. Но кой ги брои?!

В Авиньон пак валеше. Аз пак гледах снимката й и пишех наново единадесетата приказка, сякаш за да върна времето назад. Надежда и дано… малко любов!

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!