Бях на петнадесет години. Живеех с родителите си в Торино. Реших и започнах да пиша. Всеки ден обличах в словосъчетания всичко, което ми дойдеше наум. Учих се да боравя с езика и с думите, за да ги подчиня на въображението си.
Имах едничка мечта – да напиша книга, която да преобрази вижданията на хората за всичко, което ги заобикаля. Биваше ме обаче в кратките текстове – силни думи, къси изречения. Въздействащи и вълнуващи, но само за момент. Такъв бях и в отношенията си с хората – кратък и мимолетен.
Обичах да пиша. Всяка нова дума и нов ред ми носеха нова емоция. Така живеех. В очакване на следващата страница. Беше ми лесно. Умеех да вървя напред последователно, без да се връщам, без да редактирам. Скоро открих, че в живота това е невъзможно. Затова и бягах от реалния свят в света на думите, където бях силен и властващ. Изреченията и абзаците бяха мои покорни.
По-късно дойде тя. Загубих контрол над всичко. Загубих силата си да влияя на думите и да владея разсъдъка си. Скъсах страниците и започнах отначало. Заех се да редактирам живота си, да властвам над момента, да преследвам мечтата си- да пиша история – собствената ни история. Тази която щеше да промени целия наш свят.
