Емоционално въведение
Рядко или почти никога не говоря за подобни неща, за каквито предстои да говоря след малко. Навярно съм си си го забранил вътрешно или просто ми е прекалено дискомфортно да го правя пред други човешки същества. Не съм сигурен дали това неудобство се дължи на недоразвита емоционална интелигентност или просто на липса на аудитория, която би искала да чуе/прочете подобно душеизлияние.
Изглежда обаче съм повлиян от външен фактор или просто е дошло крайно време да споделя под някаква форма, след като чувството тихичко и дълго се е трупало в мен като януарски сняг. Най-малкото, за да му отдам заслуженото внимание. А и чисто от експериментална гледна точка - дали пък нещо в мен няма да се разплете и подреди, след като му дам свобода.
Ето я и темата - загуба. И подтемата - липсата. И по-конкретно - на любим човек. Най-добрият човек на света.
Това е доста сериозна квалификация, която не бих си позволил да раздавам с лека ръка. Имал съм цели 37 години живот, за да преценям и оценям, така че мога да дам тази титла с голяма доза сигурност и обективност.
37 години, защото познавам този човек, или по-скоро той е познавал мен, от деня на появяването ми на този свят. Аз пък бях до него в деня на отпътуването му от този свят преди около десет години. Той продължава да живее в съзнанието ми и до ден днешен и сигурно ще е така до края на моето съществуване.
Най-добрият човек на света. Кой е той?
Калекича.
Така го наричах аз, макар че реално беше калеко на баща ми. Така и не знам на мен точно какъв ми се пада, но винаги съм го наричал и приемал като “калекича”. Една не особено мелодична и лингвистично издържана дума, но сътворена, за да опише нещо по-силно и по-специално от просто “калеко”.
За мое нещастие имам доста малко или почти никакви спомени и от двамата си дядовци. Затова винаги съм приемал Калекича като дядовата фигура в своя живот. Той самият също многократно ми е казал, че е моят трети дядо. Винаги се е поставял на трето място. Най-вече заради лична скромност и приятелско уважение към покойните ми дядовци. Трети, но за мен - вечно първи…
Що за човек беше калекича?
Странна птица… Много много странна птица. И по-конкретно - райска птица. Точно като нея, така и той - супер характерен и ярко специфичен с чудатото си поведение, реакции и присъствие на този планета.
Никога преди не съм, надали и някога отново ще срещна човек като него…
По външност - нормален на ръст, слаб, с хубава, гъста, прошарена коса. Винаги сресан старателно. Винаги гладко избръснат. Изправен достолепно. Красив мъж. Дори като възрастен. Отвори ли книга, слага големите си очила за четене и кръстосва крака изящно, но мъжествено. Напомня на Майкъл Кейн по изтънченост, осанка и чар. Никога не привежда глава - сякаш с невидима нишка тя е вързана за облаците. Пече ли слънце, слага черните си очила, които го карат да изглежда като “The King of Cool” - Стийв Маккуийн със своите Persol-ки. Всякога прилежно облечен - с риза или блуза с якичка и изгладен ДЪЛЪГ официален панталон с ръб. Броят се на пръсти пътите, в които съм го виждал да носи “кратки гащи”. Мисля че от него съм прихванал непоносимостта си към къси панталони. Винаги обут в затворени обувки, никога с джапанки или чехли. Мъжките пръсти на краката са гледка, която трябва да бъде спестена на нежния пол.
По същина той беше “жив човек”. Това е най-точното определение за него. От него струеше живот. Винаги искаше да бъде активен участник и смел капитан на съществуването - своето собствено и на света и хората около него. Никога не си позволяваше небрежност или незаинтересованост спрямо личностите, с които влизаше в контакт или към околния свят. Можеше да общува с всеки и всеки можеше да общува с него и да се чувства “блажено, спокойно и удома”. Перфектно балансираше изслушване и говорене. Стъпваше по земята така, сякаш нищо по нея не му е чуждо.
По нрав - никога не позволяваше на пулса си да спадне до онова кротко и спокойно състояние, което обикновените хора наричаме почивка. Той смяташе това за мързел. Защото ако не правиш нещо във всеки един момент, ти не си жив. Още по-лошо… мързи те да живееш! А ако имаше нещо, което той истински мразеше, то беше безжизнеността на хората. Калекича живееше за и във всеки миг. Караше и хората около себе си да се чувстват живи.
По сърце - никога не беше половинчат и не оставяше мислите и чувствата си недоизказани. Да, той определено беше чувствителен мъж и това много го отличаваше от останалите. Качество еднорог за мъжете от неговото поколение. Нещо, с което той нито се е гордял, нито се е срамувал. То просто е било една от характерностите, които са го правили така интересен и особен.
По характер - много упорит, но и много духовит. Обикновено упоритите хора са и чепати. Той носеше в себе си вътрешна везна, на която винаги балансираше това да упорства и това да го прави с усмивка, духовитост и чар. От мен винаги получаваше това, което искаше по начин, че да ми се струва сякаш на мен ми се е искало. И в крайна сметка - така си и беше.
Затворените, негативни и сдържани хора го намираха за досаден и пренавит с постоянните му чудати идеи, хрумвания, планове и цели. За мен обаче той винаги е бил визионер и дори твърде съвременен за периода си. Сякаш имаше машина на време в мазето и беше избрал точно нашите дни, за да се появи в тях и да отвори очите ни.
Винаги е искал да пробва и има най-новите технологии за времето - уокмен, видео, мощна стерео уредба на която да слуша Бийтълс и Елвис на max volume, а по-късно - настолен компютър, лаптоп и смарт телефон. Трябваше да има всичко, да знае всичко, да може всичко. Не толкова заради себе си, а за да има какво да споделя и обсъжда със “съвременните хора”.
И да, той наистина винаги слушаше музика, само и единствено усилена докрай. “Така се слуша това”, повтаряше, сякаш ако намалеше звука, щеше да извърши смъртен грях спрямо боговете на музиката. Никога не слушаше шлагери, бавни и протяжни народни песни, балади или естрада… Не. Той винаги слушаше рокендрол - музиката, свързващата всякакви по възраст, пол и раса хора. А той обичаше хората. Той беше рокендрол с цялото си същество.
“Свободното си време” той прекарваше като охрана в пловдивската Национална търговска гимназия. Свободното си време, защото за него това не беше работа, а чисто развлечение - да бъде сред млади, умни, възпитани и шарени хора. Нямаше търпение да отиде на смяна и да прекара деня си в разговори с абсолютно всички хора, които преминаваха през входния портал и имаха около две минути време. Познаваше всички ученици и учители до един по име. Те него също. Беше истинска рок звезда. Същински талисман. Всички го уважаваха и харесваха. Той тях също.
Друго любимо негово развлечение беше да се качва на колелото или на мотора си и да ходи на лов за редки трофеи и антики на Руския пазар. Никога с автобус. Правеше го винаги рано сутрин, за да е пръв и за да свари “находките” все още неразграбени от други ентусиасти. Какви странни, непотребни и шантави неща мъкнеше вкъщи от там само… Нямаше значение дали е лято или зима, дали пече слънце или вилнеят вихрушки. Той беше там! Никога с автобус!
Медът беше едно от най-любимите му неща за ядене. Можеше да си го хапва комбинация с абсолютно всичко. Виждал съм го да ползва меда за мезе дори на киселото зеле! В неговата диета имаше винаги място за нещо, което да го заслади. Навярно, за да му напомня, че независимо какви горчивини ти поднася живота, винаги трябва да намериш начин да си го подсладиш.
Истински внуци. Лисата им беше най-голямата му мъка и най-съкровената му мечта в живота. Такива в крайна сметка се появиха в по-късен момент и той все пак имаше малко време да им се порадва. До преди това, тяхната роля изпълявахме аз и брат ми. Много ми се иска да вярвам, че сме се справили добре с нея.
Първа среща с калекича
Дойде време и официално да ви го представя. Калекича ми беше адаш на 90%. Костадин. Винаги съм вярвал, че са ме кръстили на него и съм се гордял истински с това. Искало ми се е да е така, за да мога да взема от него поне тези 10%, които ни разделяха. Да съм поне 1/10 добър, колкото беше той…
Калекича, винаги на висок глас и многократно повтаряйки, изискваше от хората да ме наричат с цялото ми име. Представяше ме ясно и изразително: “Това е Кон-стан-тин”. Ако някой дръзнеше да ме нарече пред него Коко, Коце, Коста и т.н, той винаги с някаква гордост и твърдост ги засичаше: “Не, той е Кон-стан-тин! Кон-стан-тин! Той носи царско име!”. Сигурно благодарение на него се научих да харесвам името си и силно да се обиждам, ако някой ме нарече Костадин.
Първите ми спомени с него са от честите ни гостувания у тях по празници, рождени и именни дни. Разбира се най-големият празник винаги е бил “Константин и Елена”.
Спомням си твърде ясно как на всяко едно наше събиране, Колекича настояваше крайно да прекалим с яденето на кебапчета, пържоли и луканка.
Доставаше му огромно удоволствие просто да стои и да гледа как аз и брат ми омитаме поредната порция. Без да чака дори да сме си опразнили чиниите, той бързаше отново да ги зареди. Същото правеше и с “газираното”, което винаги ни наливаше веднага, след като сме изпили предната чаша, с думите: “Да пробута, да пробута!”. Падаше си по повторенията. Родителите ни не бяха безкрайно щастливи, но нямаха думата, защото бяхме “на гости на дядо Коце”.
Веднага след като сме преяли и едвам се свиваме, Калекича ни приканваше “да се борим” на килима или на някое от големите легла. Никога друг път в живота си не съм виждал възрастен човек толкова искрено смеещ се и щастлив, както в тези моменти…
Често прекарвахме и някои от летните дни на гости с преспиване у тях. Винаги за закуска имаше огромни мекици, които жена му - леля (“третата баба”, която всъщност беше леля на баща ми) приготвяше с огромна любов. “Леля” беше жена, която заслужава един подобен текст като този, който четете в момента. Може би някой ден…
Всеки пък, когато закусвахме мекици с МЕД и сирене в кухнята им, Калекича ни разказваше, че няма търпение да влезем в казарма и да ни разпределят в поделението, което се виждаше от терасата на апартамента им. Тогава той щял да идва всяка сутрин на оградата, за да ни носи топли мекици… И до ден днешен съм сигурен, че при едни други обстоятелства, това наистина щеше да бъде така…
След закуска имахме свободно време. Тогава Калекича, който имаше кабелна телевизия вкъщи, а ние не, ни позволяваше да гледаме Cartoon Network с часове. Често стоеше и гледаше детските с нас. Беше понаучил някоя дума на английски и всеки път като я чуваше, я повтаряше и ни казваше какво означава. “Високото ниво” английски, което владея до ден днешен, се дължи точно на тези моменти.
Следобед имахме активности - играхме футбол, криеница, стражари и апаши и т.н. Игри, в които той не само участваше, но и в които безкрайно се вживяваше.
Любимите ми моменти бяха, когато ни учеше да караме мотора му - сиво, излъскано до блясък Балканче. Мотор, който тежеше поне два пъти колкото нас.
Това не пречеше на Калекича да го държи, барабар с нас върху него в движение, тичайки, стискайки “амбреажа” и викайки “дай газ, газ!”. Подобно беше изживяването и когато ни учеше да караме стария му москвич осмак.
Често ни караше със същия този москвич на нивата им, която се намираше в покрайнините на Пловдив. Там му помагахме да плевим, поливаме, берем зеленчуци и т.н. За обяд ни взимаше по една студена лимонада, нарязваше току-що откъсат домат, мажеше големи филии с масло и чубрица и обядвахме на сянка в скованата от него полска колиба.
Калекича угаждаше на всяка една наша прищявка… Често се хващам и до ден днешен да се изумявам от това. И не толкова на факта, че ни е угаждал, а на това с какво желание и задоволство го е правил. Нещо, което осъзнах може би късно, както обикновено се случва…
Не мога никога да забравя как Калекича идваше до нас с колелото, взимаше ни и ни водеше да гледаме вторите полувремена на мачовете на Локото. Тогава беше безплатно и пускаха малки деца без проверка. Правеше го, макар той самият да беше фен на Ботев! След мача, изчакваше с нас всички хора да си отидат и ни раздаваше по една найлонова торба, за да обикаляме с брат ми по трибуните и да търсим кенчета от безалкохолно. Колекционирахме ги. Вярвахме, че са хиляди различни и искахме да ги имаме всичките. Калекича обикаляше с часове нагоре-надолу по трибуните с нас, докато НА НАС не ни омръзнеше…
Такъв човек беше той - безкрайно търпелив за хората, които обича. Думата дори не е “търпение”. Думата е “любов”. Той обичаше това, което обичат хората, които той обича…
Вечният спомен
Най-яркият ми спомен за Калекича е една негова постъпка, която никога няма да забравя. Характерна особеност за мен като дете, както и като възрастен е, че когато искам силно нещо, това искане поглъща цялото ми същество. Прави ме нетърпелив, вглъбен и почти обсебен.
В онзи момент обсесията ми беше по един проект, който бяхме стартирали с баща ми. Успешната му реализация обаче зависеше от пособие, което така и не успявахме да открием…
Като ученик баща ми е имал предмет “моделиране” в гимназията. От онова време му беше останала вкъщи схема за дизайн от авиационен шперплат на кораба “Санта Мария”, с който Христофор Колумб открива Америка през 1492 година. Изключително сложен, детайлен и красив дизайн, който просто трябваше да зърна веднъж, за да поискам да имам възможно най-скоро. След дълги “кандарми” и молене, успяхме да навием баща ми да опитаме да построим кораба.
Началната груба структура на модела не изискваше специализирани инструменти, но впоследствие малките детайли щяха да се нуждаят от специална ножовка с тесен лък с много голям “корем”. Такава след дълго търсене успяхме да намерим… Но ножчета за нея нямаше никъде…
Ножчетата бяха характерни с това, че са изключително тънки и деликатни, което им позволява да правят малки и прецизни разрези по сложните извивки на тънкия и лек авиационен шперплат, от който се правеха корабните ребра.
Огромно беше моето разочарование, че така и не успяхме да намерим прословутите ножчета, където и да търсихме. Минаваха месеци, а надеждата все повече се изпаряваше…
Докато един ден Калекича не отиде за пореден път на Руския пазар! Да… той ходеше там все по-често, за да кръстосва целия битак надлъж и нашир и да дири дали случайно не са заредили такива ножчета. И в онзи пореден ден той ги намери! Беше изкупил всичките 20 ножчета, които имаше на целия пазар и веднага беше дошъл вкъщи, за да ни ги донесе. Излишно е да казвам, че идваше от другия край на града с колелото, макар да беше ранна пролет и твърде хладно навън…
Мисля, че моментът, в който видях тези прословути ножчета, след като толкова време живях с разочарованието, че не успявахме да ги намерим, е един от най-щастливите спомени от цялото ми детство. Не защото построихме кораба и го пуснахме да плава в Гребната база, каквато беше “мечтата”. Не… Всъщност поработихме, водени от детски мерак, около месец-два по проекта и го зарязахме. Това е без значение обаче. Важни са чувствата и споменът, които са останали у мен и до днес от тази съдбоносна случка.
Емоционално заключение
Първоначално, след като Калекича почина, усещах липсата му през определен период от време. Често се припознавах в него, щом видех възрастен мъж на колело. Разбира се ми ставаше свито и мъчно всеки път, когото не беше той. Времето минаваше. Все още се сещах за него. Нито по-често, нито по-рядко. След известен период започнах да се чудя дали пък някога ще спра да се присещам за него, ей така от нищото. Не съм сантиментален в това отношение по принцип. Сравнително лесно пускам хората да си отидат от мен, независимо от обстоятелствата и желанията ми. Нищо хубаво не ставя насила. Времето все още минава, а аз се сещам за Калекича със същата сила и интензитет. Винаги чувството е едно и също - в главата и в корема ми тръгват два водовъртежа в противоположни посоки. Въпреки че е мъчно, ми става и топло и спокойно. Винаги. Независимо от страничния шум и събития.
Благодарение на Калекича се научих как да търся и откривам това чувство вътре в мен. А човек често в живота си има нужда от пристанище за водовъртежите в себе си. Христофор Колумб достига със своя кораб ”Санта Мария” до пристанище, което нарича "San Salvador" (спасител) и открива един чисто нов свят.
Моят спомен за Калекича е една въображаема ”Санта Мария”, която винаги с попътен вятър плава през всичките бурни водовъртежи на света, за да ме отведе до моето пристанище. До моя “спасител”. Най-добрият човек на света.
