Вятърът духаше ободряващо откъм заснежената планина. Утрото си проправяше път през разреждащия се мрак сред шубраците. Гората издишаше пара, която се превръщаше в полупрозрачна, хладна мъгла.
С бавни и спокойни стъпки елен прекосяваше пътека, проправена през опадалите изсъхнали листа. Спираше се от време на време, за да се огледа съсредоточено. Разширяваше ноздри и дъхът му изпускаше пара, която само за миг стопляше околната притихнала атмосфера, преди да бъде погълната от студа. В очите му, освен спокойствие, се четеше, че е нащрек и за най-малкото движение.
Провокиран от внезапен силен порив на вятъра, с няколко бързи скока, той премина през дърветата и изскочи на пътя. Копитата му затракаха по равния черен асфалт. Почувства се като странник на чужда планета.
От радиото звучеше тиха кънтри музика. Прозорците бяха леко замъглени, а отблясъците от фаровете в мокрия път, танцуваха сред дърветата като самодиви в бели рокли. Той държеше леко, но съсредоточено волана. В очите му личеше, че съзнанието му сякаш е заето, но от нищо конкретно.
Еленът все така стоеше насред пътя, вцепенен от необичайната обстановка.
Още един завой и двата свята щяха да се изправят очи в очи. Светещите механичните очи на автомобила и влажните слисани такива на елена.
Изведнъж самодивите спряха волния си танц сред дърветата. Фаровете угаснаха. Очи се затвориха. Само за миг пара стопляше околната притихнала атмосфера, преди да бъде погълната от студа. Стъпки в шубрака. Утро.
