Най-после се реших да отдам дължимото внимание на една тема, която неколкократно съм засягал във времето. Смея да твърдя, че тя ми е много на сърце и дори крайно съм закъснял с това най-сетне да й отдам заслуженото. И както знаете преди да си купиш кон, трябва да му огледаш зъбите, а преди да заживееш в нов град- трябва да тестваш градския му транспорт.

Общото взето каквото са “първите седем” за децата, това са и рейсовете за града – предпоставка да ти стане ясно ще го бъде ли за нещо или ‘ич. Връзката между децата и рейсовете е особено силна и в следващата фаза от живота им. Повечето невръстенячетата прекарват по-голямата част от детството си именно покрай градския транспорт. Основно в чакане и по-малко в инстинско возене от вкъщи до училище (демек до наргиле бара).

Градският транспорт е не по-маловажен и за още една съществено важна прослойка от обществото – пенсионерите. Те са другите по численост обитатели на публичния превоз, които сякаш са се срастнали с него като сталагмити. От първоизточник знам, че най-големият страх на баба ти Радка е, че ако днес не отиде да остави някое левче в Лидълчето, има голяма опасност то да фалира. Друга нейна бойна задача е да отиде около осем пъти до “Понеделник пазара”, за да вземе да провери дали случайно не са намалили краставиците от 6.20 на 6.15 за кило. Натъртвам на “да вземе да провери”, а не “да вземе да вземе”.

И третото социално формирование, което има спорадична роля в така наречения “градския транспорт”, сме останалите, които от дъжд на вятър решаваме да го ползваме. Правя едно уточнение – преди ходих на работа с рейс, но от известно време си работя от вкъщи, за да не ми минава работния ден на спирката.

Та, случайните ползватели. Това сме хора- непоправими, мазохистични оптимисти. Не знам колко пъти трябва да ти откажат, че да разбереш, че те не сакат. Ако бях толкова упорит с жените, колкото в чакането на 4-ката, сигурно досега да съм женен за Емили Ратайковски. Уви… продължавам да се надявам. За 4-ката, не за Емили. Нямам нерви да я чакам, тя не ме заслужава!

Със сигурност на всекиго от нас – галактически стопаджии, се е случвала поне една от следните случки:

1) Кибичите си кротко втори час на спирката, изслушвайки “Война и мир” в Storytel за трети път и зад ъгъла се появява тя! Бялата лястовица! Четворката! Сърцето ви прескача, ръцете ви се изпотяват, в очакване да се залепят за мазния лост в рейса, а той все повече приближава… Вече фантазирате за момента, в който десният мигач се включва и шофьорчето маневрира чевръсто към спирката… толкова е близо… И тогава… ТАБЕЛАТА – “За Гаража”… Мръсна газ, подминаванка и поредните разбити мечти. Кибикът продължава…

2) Идентична ситуация – този път обаче сте на “Дързост и красота” в Storytel, че ви е омръзнало от тоя негативизъм в живота. Този път табела “За Гаража” няма, но и спиране няма! Рейсът профучава покрай вас, като покрай стар любовник и ви оставя сами с мислите ви – ”къде сгреших този път?!”. Един съвет – следващият път си вземете магнитните наколенки на доктор Ливайн, така няма да има шанс да изтървете рейса.

3) Ми, рейсът така и не идва и не идва. Решавате да тръгнете пеша и стигате до тоя Капан, защото така или иначе от където и да тръгнете сте на макс 40 минути пеша от него. Изобщо – “к’во се дразните на тоя градски транспорт, вие просто сте мързеливи и тва ви е проблемът! Що не се раздвижите, вместо да се напрягате за глупости!”. Ииии като цяло това е девизът и основата зад успеха на Градски транспорт Пловдив.

Общо взето тези са най-честите преживявания, за такива като нас, които са се осмелили да повярват, че веднъж в месеца ще отидат на спирката и рейса ще е длъжен да им дойде. Ха… аматьори!

А сега би ми се искало да се спра на най-важната съставна част на градския транспорт – автомобилният парк! Все пак той е арсеналът, на който се крепят здравите устои на тази институция. Арсенал, който датира горе-долу от “хан Аспарух”. Ето го и него:

1) Чавдарчетата – дааа, дааа, още ви има, виждАл съм ви, не се крийте! Възможно е и да не са част от бетер градския транспорт, но под една или друга форма (обикновено насипна) се използват за извършване на превоз на хора. Макар че повечето пъти рейсовете се превозват ОТ хората, а не обратното.

2) Икарусите – тези акордеони в оркестъра на Градски транспорт Пловдив. Те са просто идеални за разходка, тъй като са втората по дължина пешеходна зона в града. И при тях наистина нямам никакво движение.

П.П: Мечтата ми е да видят как се прави обратен завой в 17:15 на кръстовището на Сточна гара с Икарус….

3) “Онея късите и високите”. Няма как да не се сещате, за кои “превозни средства” става въпрос. Това са същински противоречия на колела! С тяло на фургон и гуми на детска тротинетка. Те са едновременно високи, защото имаш чувството, че се качваш до четвъртия етаж по стълбите им и ниски, защото вътре се налага да си клекнал, за да не опираш в тавана. В същото време “двойните им седалки” са подходящи за половин човек, а останалото пространство за правостоящи в целия рейс – за другата ти половина. А как само се движат… за всяко едно возене вместо билет, ти издават направление за ортопед. През целия “полет” си във вечна турболенция, навсякъде хвърлят в безтегловност бастуни, ченета, раници и банички… “некъв ужас, бате”!

4) Жици за тролеи, без да имаме тролеи. Тук нямам друг коментар.

5) Опция за метро? Ми… не. Тъй като има сериозна опасност при всяка копка да изровим някоя гробницата на римски владетел, заровен барабар с жена му и златната му колесница, метрото не е реалистична опция за Пловдив. За сметка на т’ва, к’ви бири има в Метрото…

След като изчерпахме разнородната флотилия, с която разполага градския транспорт, ето и няколко важни факта за него:

1) Предната врата никога не работи;
2) Табелката “билети при шофьора” стои винаги – независимо дали има или няма кондуктор или има или няма шофьор;
3) Кондукторът ще е с грейка, дори лятото на 48 градуса;
4) Климатикът винаги ще е развален, което засилва многократно възприятието на конкретните метеорологични условия;
5) Все ще има някоя леля да ти стовари торбите със зарзават на ахилеса;
6) Непрестанно ще звучи класическа чалгичка;
7) Непременно ще има някой, който ще занимава всички в рейса с крещенето си по телефона, сякаш е в театър или кино;
8) Шофьорчето ще скача на спирачката, сякаш се опитва да пречука пъплеща в хола му хлебарка;
9) По таблата на спирките по-скоро ще пуснат новия епизод на “Ергена”, но не и правилното разписание на рейсовете.

Като цяло казах, каквото имах да казвам и смея да твърдя, че безкрайно ми олекна, че отметнах този анажимент. Наистина много напираше в мен нуждата да разнищя тази тема, но вече мога спокойно да прекарам старините си в блажено чакане на някоя спирка. И както казва поговорката – “за всеки влак си има пътници, за всеки рейс си има чакащи”!

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!