Преди около месец избягах от Пловдив и “за кратко” се приютих в София.

Мина се едно известно време, откакто последно мислех по темата дали ми липсва Пловдив. А днес съзнанието ми е окупирано от друга. И в него изкристализира въпросът – каква е София?

В началото на престоя си тук аз я определих като застаряваща лустрирана реститутка, която поналъхва на нещо средно между нафталин, коняк Плиска, цигари Marlboro Gold и яйца с праз.

Е, а сега? Каква е София сега?

София определено не е стара реститутка, а млада мистериозна художничка, рисуваща мечти по улиците, с наглед безпосочните си къси стъпки…

Впечатлява заслужилите и заслепява недостойните с шареността и разнообразието от багри на съществото си…

Изумява с това, колко бясно забързана и препускаща е, но и с това, че може да бъде уютно тиха и спокойна, въпреки своята необятна просторност…

Различността й и дълбоката й артистична сърцевина, прогарят у мен онова чувство за безкрайност и непреходно безвремие, което така безпътно винаги съм търсил…

Тя говори смело и уверено с леко плахия си тих глас, разказвайки за космоса от възможности, закътани дълбоко в душата й…

Докосва с твърда нежност и изтръгва дъха и духа ми, оставяйки ме вдъхновено гол пред образа й…

Не ме гледа директно в очите, за да не прогори дупка в черепа ми с нежната строгост на съсредоточения си леко присвит поглед…

Безкрайно и плашещо силна е, но едновременно с това не я е страх да потъне покорно сгушена в обятията ми…

Не говори много с думи, но казва много с дела, жестове и присъствие…

С пръсти от вятър тя свири чудати мелодии по най-закътаните струни на въображението ми…

Пише истории, които крие в сърцето си и не дава на всекиго да ги чете. Но не от страх дали ще остане недоразбрана, а от увереност, че само избрани имат право да се докоснат до съзнанието й…

Мислите й са разпръснати из четирите посоки на света и крайните квартали. Всички те обаче имат център, смисъл, любима зеленина и много много съдържание…

Тя е самоуверено срамежлива и притеснително омайваща с кроткото си излъчване…

Мечтите й сложно вплетени малки улички са, но разпрета ли ги – в тях мога вечно да живея…

Тя е безкрайно красива, макар само тя да вижда непривлекателност в себе си…

Вечно ме държи да се лутам в лабиринта на мислите й, за да не излезе тя никога от моите…

При нея светофарите винаги светят жълто, за да не знам ще ме допусне ли до себе си или ще ме накара вечно да чакам. И аз вечно бих
чакал…

Целува ме хем топло, хем студено, за да поддържа винаги в мен желанието за още и още от нея…

Тя е зелена, тя е кафява, тя е черна и сива… Тя е тъмна, но по светъл начин. Тя е няасно ясна, тя е неразбираемо разбрана, тя еднакво се привързва към всичко и нищо… Тя е противоречие и прямота. Тя може сложно да говори, но и просто да мълчи… Тя е непостоянство и постоянство в едно… Тя е като мен и аз съм като нея…

Тя ще е в мен, а аз питам се заслужил ли съм да съм в нея. Тя е София!

 

 

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!
Become a patron at Patreon!