Шок! Ужас! Сензация и боНба! Не, това не е клик бейт, това е реално заглавие на истинска статия и събитие!
Ето, че немислимото се случи! Изневерих на Пловдив! Преместих се в София!
И преди всички свободни, разведени, самотни или просто отчаяни жени (всъщност, защо не и мъже) на възраст от 18 до 50, живеещи в периметър от 20 км от Фарго (точката с най-голяма концентрация на разпръснат от мен чар), да са изпаднали в кататонен ступор от тази разтърсваща новина, бързам да уточня – споко, няма да е за дълго/завинаги… поне такъв е планът засега!
Бях засипан от хиляди прочувствени и загрижени въпроси, които възникнаха у двамата души (майка ми и инкасаторката за водата), на които реално им пука за този факт. Въпроси от сорта на:
1) Какво? Ще се връщаш ли? Как така? (майка ми и инкасаторката в един глас)
2) Защо само за месец и половина, постой, не бързай, тя сметката си чука на 1во число така или иначе? (въпрос от инкасаторката)
3) Извинявай ти кой беше? (въпрос от майка ми)
Струва ми се, че някак бързо и леко безболезнено преодоляха първоначалния (видимо) шок от моето тръгване, но е възможно и да бъркам… Както и да е. Предполагам ще ме питате защо отидох в София? Питате ли ме? Питайте ме де… е аз все пак ще кажа… Ами не съм 100% сигурен… Имаше нещо свързано с разнообразие, динамика и това, че искам да гледам от високо на провинциалистите… нещо такова беше.
В едно съм сигурен обаче – не беше лесно решение! Обмислях го около 12 минути, след което реших, че като дойда ще му мисля. И вече близо седмица все така не съм го измислил.
Имаше много предпоставки, които ме накараха да предприема тази дръзка стъпка:
– лични кризи и драми, които общо взето сам си навлякох със зрелите и обмислени решения, които взимах;
– непрестанно усещане за непълноценност, сухота в гърлото, напукване на петите и ретрограден Везувий (или беше Меркурий?!);
– чувство, че някъде там в широкия свят нещо се случва и то все заобикаля Пловдив… оказа се, че това нещо, което заобикаля все Пловдив е магистралата за София;
– политическата криза в Пловдив (защото в София нещата са така стабилни);
– фактът, че не можех да понасям повече болката от това да гледам една от най-важните артерии в града и в най-хубавия квартал Кичука – булевард Даме Груев, така грозно и безжалостно разкопан от времето на хан Аспарух;
– идването на есента в Пловдив, който става леко меланхоличен и тъжен град по това време на годината, за разлика от София – оазис, в който ходя по джапанки до… банята.
В началото на този текст, споделих с вас, че с преместването ми в София, у мен възникна усещането, че изневерявам на Пловдив. И за да разберете същността и магнитута на това ми чувство, ще дам нагледен пример, изобразявайки двата града като създания от женски пол.
В моите очи жената Пловдив винаги е притежавала онова ЕДНО ЕДИНСТВЕНО качество, което е от най-голяма важност за мен – цицкидупенцеблагхарактеривисочина! Една толкова проста, но в същото време така съществена и значима духовна черта, което прави Пловдив истински платонически блян за мен. Ако много се чудите какво имам предвид, можете да изгледате това кратко видео за по-голяма пълнота на образа.
В същото време, София винаги в съзнанието ми е виреела във формата на застаряваща лустрирана реститутка, която поналъхва на нещо средно между нафталин, коняк Плиска, цигари Marlboro Gold и яйца с праз. Няма да крия обаче фактът, че тъй като вече не съм онзи свеж тийнейджър, който бях на 33-годишна възраст, София започна леко да ме привлича с тези си особености. Защото, както знаете – стар боклук като се запали, трудно гасне!
Ще ме прощава Пловдив, но София винаги е живеела в съзнанието ми като спасителен остров, на който да избягам, когато тегобата стане твърде непоносима. Дали този остров ще се окаже Бали или Алкатрас е вече съвсем друг въпрос, на който все още нямам категоричен отговор.
От друга страна, сполуката на мои приятели, които заминаха преди доста време за София и успяха да постигнат душевна нирвана, винаги ме е блазнела. Подозирам, че това им състояние е резултат основно от факта, че не им се налага толкоз често да се рязкат по светофарите, редом до чуждоземци, придошли от смолянската и пазарджишка прерия.
И така започна моето разпокъсване между тези два лагера, което трае вече цели 6 дена! През тях започнах да усещам София все повече като по-голямата сестра на Пловдив. Забележете, казвам по-голямата, а не по-хубавата! И все пак, тъй като изкушението от реализиране на така бленувания от всеки мъж “малък шлем” е твърде голямо, не мога да бъда съден, че се поддавам на чара на голямата сестра. Разберете ме! Който има балдъза… ходи на гости в друг град!
И за да отговоря все пак на въпроса – липсва ли ми Пловдив, ще кажа следното. Има едно нещо, което не усещам във въздуха в София. И не, това нещо не е проветрение или дори елементарен никому ненужен кислород, които рядко се намират в Пловдив. Не е и тихото жужене на електрическите автобуси на градския транспорт, което понятие “градски транспорт” в Пловдив е непозната дума. Не е и подземният лабиринт на метрото, какъвто ние в Пловдив така или иначе си имаме още от римско време, когато превозът е ставал със златни колесници, а не с трета ръка влакове от времето на Гьоринг… Не, не е и разнообразието от барове, ресторанти, чуждестранна кухня и всякакви други фенси учреждения, които те дебнат на всеки ъгъл в София, за да ти вземат двайсе лева за редукция от безглутенов екстракт от био органик натурални суперхрани със слабоалкохолна еспума (иначе казано БОЗА). Това и в Пловдив си го имаме, но просто е по-концентрирано.
Не, нещото, което най-много ми липсва от Пловдив за тези дълги 6 дена е айляшкото безвремние. Фактът, че за една минута в Пловдив минават 60 секунди, а в София – 6 микроинфаркта от забързана припряност. Въпреки всичко, странното е, че на мен това някак извратено ми харесва. Малък шлем? Here I come!
